Close

LA КУЧЕ VITA

Истории за кучета, хора и други домашни любимци

РАЗХОДКАТА С КУЧЕТО Е ЕДИНСТВЕНОТО ВРЕМЕ, КОГАТО СЕ ЧУВСТВАМ НОРМАЛНО

РАЗХОДКАТА С КУЧЕТО Е ЕДИНСТВЕНОТО ВРЕМЕ, КОГАТО СЕ ЧУВСТВАМ НОРМАЛНО

Снощи не можах да спя (кой може изобщо?) и в 2 през нощта се озовах на дивана, чатейки си с приятелка за земетресенията и Втората световна война, за внезапното отдалечаване от познатия ни нормален живот.

Към 8 кучето започна да дава знаци, че иска да излиза. И сега, след разходката, разбрах истинския смисъл да имаме домашен любимец. Поне три пъти на ден кучето ни изисква да се държим (привидно за тяхно добро, но реално за наше собствено) по начин, който е нормален, познат, рутинен и в рамките на здравия разум.

Нашето куче е осиновено, дойде в дома ни от Тексас, в уикенда на урагана Санди – рядък момент в най-новата ни история, когато нюйоркчаните се почувствахме обединени от трагедията. В неделя преди бурята, новият член на семейството ни беше свален на паркинга в Северен Джърси, мършава, по-малка от годинка, трепереща от страх. Служителят на приюта ни връчи червения повод с думите: „Благодарим ви, че спасихте живота ѝ“, а аз се разплаках. Не съм сантиментална към животните или поне не съм си давала сметка, че съм. Тя е микс между хрътка и овчарка – „с вежди“, както обича да казва съпругът ми, имайки предвид светлокафявите шарки над очите, които ѝ придават изключително интелигентен вид. И наистина е много умна. Бурята удари точно 24 часа след като я докарахме у дома; клоните на дърветата се удряха в прозорците и се чупеха с трясък на улицата. Насред този ужас това съпругът ми я изведе да се изпишка. Полицаите го спряха и му наредиха да се прибере. Но какво се случва при бедствие с кучетата, запитахме се тогава, та те имат нужда от разходки!

Кучето сякаш разбираше, че сме му спасили живота, показваше с тялото си благодарност. Тя не се подмазва; обича да се мотае наоколо; доволна е на всичко, стига да има своите два квадрата и да излиза навън. Също като мен обаче, предпочита да върши всичко по строг план-график. И така, тази сутрин, след неспокойната нощ, след разговор с мъжа ми за загубата на семейните ни спестявания, а след това за необходимостта да останем продуктивни, да гледаме напред и да поддържаме духа си висок, изпих едно ужасно кафе (сега се стараем да не прахосваме храна), облякох кучешките си дрехи и излязох навън.

И стана чудо, беше като магическа врата към „времето преди“. За един час всичко изглеждаше нормално, абсолютно същото както го познавахме. Беше мой ред за разходка, 8 часа сутринта, времето, в което обикновено излизаме. Тръгнахме заедно надолу по красива ни уличка, с дворовете, осветени от газови лампи, с дървета, които тепърва започват да цъфтят. В парка се натъкнахме на същите хора, с които обикновено се виждаме. Готиният брокер на недвижими имоти както винаги дава на кучето си лакомство, след това обръща двете си празни длани и казва „Няма повече!“, това е тяхната игра. Моята приятелка Хелън, която се вълнува, дори когато новините са трагични. Огледах се за друга приятелка – Джой, тя е с две кучета. Чудех се дали онзи мъж е Ник; просто мъж, облечен в подобно на неговото яке, но дори това ми даваше някакво спокойствие. Знаех, че ще видя Ник и Тереза ​​в парка съвсем скоро и пак ще си говорим за нещата, които обикновено ни вълнуват: децата, какво четем и гледаме, колко мразим президента. Два метра разстояние един от друг е съвсем нормално за стопаните на  кучета, които никога не са концентрирани в разговора, а се разсейват по любимците си. Близостта в кучешкия парк вече е условна. Подготвени сме да посрещнем промяната, да не очакваме прекалено много от бъдещето.

Усещането за нормалност, което ми даде разходката, е толкова силно, като връщане в миналото. Докато съм в парка, бих могла да забравя какво се случва у дома – пренареждаме мебели, за да освободим повече работно пространство, имаме тийнейджър, който спи докъсно в делничен ден. Кучето си изходи,  събрах боклука с една от найлоновите торбички, които обикновено държа в джоба си,  изхвърлих го в кофата за боклук и забелязах, че е празна, което означава, че парковите служители продължават да работят, площадките се поддържат, храстите се подрязват. Собственици на кучета се поздравяваха и се усмихваха един на друг, и всичко беше почти нормално, като в обикновен ден, само дето осъзнавах повече красотата на тази нормалност.

Преди време се колебаехме дали да вземем куче. Три дни преди да дойде при нас, вече бяхме организирали транспорта, съпругът ми дойде при мен в кухнята и каза: „Не мисля, че сме готови за това“, отговорих нещо от рода на „Късно е, Бъстър“, въпреки че имах подобни тревоги. Бяхме в разцвета на зрелите си години, вече родители и притежатели на сериозна ипотека, но бяхме и хора, които обичат свободата си, почти въображаема в онзи момент, но все пак свобода. Харесваше ни да мислим, че можем да излезем когато си поискаме, да слушаме музика, да купонясваме или да тръгваме на път в последния момент, когато цените на самолетните билети са ниски, макар че рядко го правехме. Цялата тази възможност се изпари, луксът да знаеш, че можеш да присъстваш на парти или филм и да избереш да не отидеш, желанието да бъдеш поканен, което е по-силно от желанието всъщност да отидеш.

По някакъв странен начин ограниченията, които кучето поставяше, ни стабилизираха и ни донесоха щастие. Дори преди настоящата пандемия, когато семейният ни живот беше стресов и ограничен във времето от твърде много неща – работа, училище, джиуджицу, йога, прегледи при личния лекар, театрални репетиции – кучето някак структурира нещата, стабилизира ни. Присъствието ѝ изясни приоритетите ни по най-простия начин: ако не я разхождаме, ще имаме кучешки лайна в апартамента си, които никой от нас не иска. Разделихме поравно задълженията. Разхождахме я сутрин в продължение на час. Дъщеря ни я извеждаше след училище, а съпругът ми вечер. И ако някой от нас не успяваше да изпълни задачата си, конструкцията се разлюляваше. Трябваше да помолим някой съсед или познат, или пък се налагаше да променим плановете си. Кучето ни е изключително добро, както споменах, така че за нас беше важно да си спазваме обещанията към нея.

Сега изглежда, че ролята ѝ в семейството е още по-голяма. Редът е това, от което се нуждаем в този период, с нашите безкрайни дни и още по-безкрайни нощи, с отричането, копнежа и осъзнаването, че това, което сме загубили, е несъизмеримо и дори все още е рано да го определяме количествено. Погледнато повърхностно грижата за кучето представлява глупава и скучна работа, която просто трябва да бъде свършена; която няма как да бъде отложена заради безпокойство или преумора. Но чрез тези рутинни задължения получавам толкова много – слънце, пролет, както и разпознаване на собствената ми самота и страхове, страха по лицата на съседите. Хората не сме създадени да живеем в Zoom.

Всяко куче обожава своите стопани. И изпитва безпокойство, най-вече за това дали тези, които обича, са заедно и наблизо. Затова не ѝ харесва, когато се звънне на вратата или когато пристигнат непознати, защото обича да е наясно за ситуацията. Дори когато някой от нас се прибере, тя лае възбудено, смесвайки щастливия си поздрав с тревога. Мрази, когато някой от нас изважда куфарите изпод леглото, защото това е тревога – дали ще я изгоним или пък изоставим (последният сценарий е най-лошият ѝ кошмар). Но хубавото на домашните любимци е, че тревожността им е в сегашно време. Те не могат да си представи нощните ни притеснения за бъдещето. Те ще са доволни и на изолация, стига изолацията да включва…нас.

Източник: The Cut

Автор: Лиса Милър

Снимкa:  Gustavo Fring from Pexels

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close