Close

LA КУЧЕ VITA

Истории за кучета, хора и други домашни любимци

СПОДЕЛЕНИ ИСТОРИИ: КАРЛСОН – КУЧЕТО ОТ ПОКРИВА

СПОДЕЛЕНИ ИСТОРИИ: КАРЛСОН – КУЧЕТО ОТ ПОКРИВА

Много кучета минаха през дома ми за последните 15-16 г. Нито едно от тях  не е купено, всички до едно са осиновени, прибрани, вече нежелани в домовете си. Някои от тях все още са у дома, други, по стечение на обстоятелствата, намериха нови домове, или пък стари, отдавна изгубени стопани. Някои преминаха по моста над дъгата…

Всички истории са специални, но аз избрах тази на Карлсон – кучето от покрива.

Беше един мрачен, студен мартенски ден през 2015 г., помня го като вчера. Живея в малък град и всички кучкари се знаем, затова и ми се обадиха. Не помня кой точно, но информацията, която получих беше шокираща – от седмици куче живеело на покрива на 8-етажна  изоставена сграда. Хората подавали сигнали, не защото им е жал за кучето, а защото виело и пречело на съня и ежедневието им. Само че сигналите ей така си оставали без отговор и действия. Та тогава дошъл моят ред.

Естествено, аз, като отявлен спасител (тогава бях по-млада, по-емоционална и все още смятах, че съм слънце и мога да огрея навсякъде), се втурнах да спасявам кучето катерач, въпреки че тъкмо бях родила сина си и беше редно да си стоя у дома. С мен бяха още двама-трима от старите кучкари  и толкова, нито една институция не пожела да помогне. Идваха репортери, снимаха, разни хора ни обещаваха разни неща … но, уви, нищо…не че очаквах нещо. Между другото, няма да забравя отговора на пожарната „Сградата е твърде опасна и не се наемаме да се качваме, освен това то си живее там, сигурно си хваща гълъби…защо ви е да му се пречкате?!” 

Зарязахме ги тия „хора” и взехме нещата в свои ръце. Няколко пъти се качвахме. Няколко пъти ни се забраняваше, а ние пак се качвахме, влизахме през дупки разни в стените, през подземията, откъде ли не, но така и не успявахме да стигнем до кучето. Виждахме го, но закратко и пак се скриваше. Тогава осъзнах че това вероятно е най-несоциалното куче в света, и досега смятам, че то е родено там и просто никога не беше виждало хора. 

След многобройни опити, в един момент късметът ни се усмихна, някак кучето започна да слиза по етажите. То слиза, ние след него, то слиза, ние след него. В един момент реши, че повече не му се слиза и просто скочи. Толкова е бил силен страхът у него – преодоля височината и… скочи. 

Може би това е един от моментите в живота ми, когато  съм чувствала най-силна вина. Та то скочи заради нас! Заради мен и моя стремеж да помогна на всички. Съжалих, че се заех с това куче. После осмислих нещата и всъщност, ако това не беше се случило, в следващите дни то просто щеше да бъде отстреляно от служителите на градския приют. Тогава осъзнах, че не е било напразно, но проблемите тепърва започваха. 

Кучето получи името Карлсон – от покрива.

Оказа се, че вследствие на скока, така е натрошило таза си, че вероятността отново да проходи беше много  малка и  клонеше към нула. Приех го и реших, че въпреки всичко ще се борим за него, а градският ветеринар ни препоръчваше да го приспим, за да не се мъчи. Не!

Борбата започна. Карлсон смени няколко софийски клиники, лекари и лекарства. Отне месеци, огромни суми, много нерви, търпение, но надеждата не свършваше. Аз бях наясно, че кучето няма да ходи, инициирах кампания за набиране на средства за количка, дори намерих момиче, което беше готово да дари сумата. 

Месеци наред Кари се лекува. Помогнаха ми много хора – с пари, с надеждата си, със съветите си, с колите си, ако щете, защото имахме нужда и от транспорт. Имаше хора, които ми помагаха, като гледаха детето ми, докато аз се занимавах с Карлсон. Много хора, на които никога няма да успея да благодаря подобаващо, половината дори не ги познавах. Имаше и такива, които  много обещаваха: „Ти само го излекувай – дом ще му намерим!”, „Аз ще го взема, само да се оправи…” 

Дойде ред Кари да напусне клиниката – все още неходещ, с нужда от ежедневна специализирана грижа, абсолютно несоциален и трябваше някъде да отседне. Изведнъж всички онези хора, които обещаваха дом, се изпариха, просто изчезнаха.

И така Карлсон стана част от нашето семейство, тогава имах още 4 кучета и едно бебе, моето. Нямаше много място, ама сърцето като е голямо…

Отне още почти година, в която аз продължавах да смятам че това куче никога няма да проходи и ще си е нашият двукрак приятел. В един момент започнах да откривам, че през ноща нещо се случва в двора, някой разхвърля, лежи по градинските столове, в пясъчника на детето. Реших да наблюдавам. Нощем ставах, поглеждах навън и…не виждах нищо, докате не осъзнах, че кучето е черно и трябва да се вглеждам по-внимателно. И го видях. Видях го! Онова разбито, потрошено покривно куче ходеше! Не просто ходеше, то играеше с едно от другите ми кучета, което по стечение на обстоятелствата също дълго лекува таза и крака си. Моите инвалиди  – така ги наричах. 

И така лека полека осъзнах, че Карлсон няма да намери друг дом – та кой би искал безпородно, куцащо, несоциално животно?! Така и никой не го поиска, не че на мен ми се даваше…

С времето Кари се възстанови напълно, от покривното куче нямаше и следа. Най дълго обаче лекувахме страха му от човеците. Така и не го преодоля. Довери се единствено на мен и сина ми. 

Карлсон почина внезапно миналото лято. Но остави в мен емоции, които няма да забравя. Моменти, които съм сигурна че никога повече няма да ми се случат и наистина съм благодарна  за това, че беше част от живота ми.

от Даниела Митанова

2 comments

  1. Avatar Galina Nedelcheva says:

    Даниела, вие не сте човек, вие сте ангел-покеояител! Добре, че четириногите но приятели ви възнаграждават подобаващо с напълно салужена обич и преданост !

    1. Avatar La Kuche Vita says:

      Така е, абсолютно сме съгласни!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close